НЕПОЗНАТАТА СТРАНА ДУЛОБА И ЗАГАДЪЧНАТА САМО

Печат
AddThis Social Bookmark Button

Статията „НЕПОЗНАТАТА СТРАНА ДУЛОБА И ЗАГАДЪЧНАТА САМО" е препечатка на откъс от книгата „ШАМБАТ-БРАТЪТ НА КУБРАТ", автор Светозар Попов, изд. „ДАНГРАФИК", Варна.

svetlozarpopov book

Ако новата ера настъпва с фанфарите на Христовото раждане, а следващите три-четири века са доминирани от събитията във „вечния град” Рим, то втората половина на ІV в. е времето на т.нар. „Велико преселение на народите” с неудържимото хунско нашествие и всичките последствия произлезли от това за стария сват и поставили началото на Средновековието.

Всеки що годе грамотен човек знае тази част от историята на Европа, но малцина, включително и историци си дават сметка, че следващите едно-две столетия от средата на V в. е времето на франките, за Западна Европа и на българите – за Източна. И ако за първите историята знае достатъчно, то за българите не знае почти нищо, затова твърдението ни може да се стори някому пресилено. Стара Велика България на Ирник е обаче факт и тя по неволя става жив свидетел и участник в сложните взаимоотношения между Византия и Персия, пристан за упътилите се на запад малки източни народи, предпазен буфер за стария свят срещу нашествията на страшните савири, авари и тюрки, силата прогонила вестготите и остготите от тази част на света и поставила по този начин началото в етногенезата на германските народи, люлка на раздвижилото се за пръв път море от славянски народи.

Името Дулоба би могло да е един от символите на това надигнало се море ако да не бе незаслужено премълчавано и обречено на забрава. Според съвременните представи дулебите представляват източно славянско племенно обединение на територията на Западна Волина. В „Повест на временните години” то се споменава дотолкова, за да се каже, че било силно пострадало от нападенията на съседните авари през VІІ в. и да ни запознае с легендата за Кий и неговите братя. Известно е, че дулебите взели участие в похода на княз Олег през 907 г. срещу Константинопол. През Х в. племенното обединение се разпада и мястото му се заема от волиняните и бужаните. В 981 г. земите му са завладени от княз Владимир Светославов и са включени в състава на Киевска Рус. Известна представа за местопребиваването на дулебите може да се добие от картите в БСЭ, където те са представени, заедно със съседните им славянски племена. Така на картата „Древните славяни през VІ-ІХ в.”към статията „Славяне” дулебите са разположени в междуречията на Горен Днестър и Горен Буг, източно от Киев и западно от Краков, приблизително по 50-я паралел с.ш., като имат за южни съседи  Аварския каганат и белите хървати, а на изток антите. Нагледна представа ни предлага и картата „Полша в 10-началото на 11 в.” към статията „Полша”, където са представени волиняните – наследниците на дулебите. Тук ги намираме леко изместени в посока на север и на запад, достигащи почти до изворите на р.Припят. Вижда се, че известния в миналото гр.Червен е на тяхна територия /1/.

Това е всичко, което е отбелязано за дулебите в БСЭ и от тая, повече от скромна информация, ние научаваме най-вече името, времето и мястото им на пребиваване. Веднага прави впечатление ранната им поява през VІІ в. като само век преди тях са известни единствено антите и славяните. Впечатляваща е и почти пълната липса на внимание към тях в сравнение с това, което историците отделят на останалите славянски племена, но най-вече на анти и славяни.

Като оставяме настрана тази забележка, струва си да си припомним съобщенията на арабските хронисти ал-Масуди и Али-Абдул (Х в.) за славянското племе валинана, т.е. волиняни, които някъде в миналото господствали над останалите славянски племена. Като изхожда от тези съобщения В.Ключевски стига до извода, че тази някогашни волиняни в действителност са били дулебите, и че те са този господстващ народ, за който пишат арабските хронисти. А това според Н.Державин решава антския проблем в смисъл, че изчезналите в самото начало на VІІ в. анти, които след 602 г. повече не се споменават, са на практика дулебите/2/.

Сега ако обобщим следва да кажем, че дулебите се оказват едно от най-ранните племенни обединения и същевременно е било господстващо в източно славянския свят. В какво се е изразявало това господстващо положение не е посочено никъде, но Ключовски дава ясна представа за влаганото съдържание относно това понятие, говорейки за „голям военен съюз под предводителството на княза на дулебите.” Срещу кого е бил насочен този военен съюз никак не е трудно да се досетим, познавайки реално съществуващите исторически субекти по това време и четейки за честите нападения на аварите срещу заобикалящите ги славянски племена. Какъв е бил ефектът от споменатите нападения никъде не е отразено, но ние виждаме дулебите като един от участниците в похода на княз Олег срещу Константинопол в 907 г.  Знаем и съдбата на аварската държава, изчезнала за историята с похода на българския кан Крум в 805 г. Това обстоятелство най-точно илюстрира събитията по границите между авари и дулеби и ние можем да сме сигурни, че колкото и ожесточени да са били аварските нападения, каквито и да са били загубите и жертвите, претърпени от дулебите, за разлика от антите, изчезнали след 602 г., те със сигурност са оцелели и са надживели враговете си с повече от век и половина. Така постепенно ние разширихме познанията си върху дулебите. Все още нямаме обаче представа относно възникването на тяхното обединение.

Данни по въпроса се появиха едва в последно време с обнародването на дълго укриваната от Сталиновия режим волжко-българска книжнина. Наистина, данните, които откриваме тук, също не могат да претендират за изчерпателни, но колкото и да са лаконични, дават общ поглед върху цялостната картина и тя става разбираема.

В „Сказание за дъщерята на хана” цялата информация по въпроса е побрана само в един куплет (1313): „Отсюда Шамбат/ По приказу Кана/ Пошел на Сулу/ И основал там свое царство Дулоба.”/3/.  Така, според краткият текст, за Дулоба научаваме, че не е племе, а царство. То е основано от Шамбат – по-малкият брат на Кубрат по заповед на българския кан и, за наша почуда се намира на р.Дунав (Сула). Царството си Шамбат организирал след като преди това основал крепостта Бащу (Киев).

Данни за Дулоба намираме и в сборника „Джагфар тарихи”. Като цяло те не са кой знае колко по-подробни, но важно е хронологичното уточнение, че Шамбат издига крепостта Бащу в 620 г. Едва след това той пристъпва към втората част от задачата си и набира мощна войска, в която освен първоначалните български, антски и руски части, включил и много от местното славянско население, хонтурчии-башкорти, т.е. башкири, а след това и литовци, поляци и галиджийци, т.е. части от гр. Галидж – Новгород – предимно скандинавци и алимани. С тази многочислена армия той предприел мощни настъпления в дълбочина на аварската държава и дори се твърди, че завладял цяла Авария. В действителност това е силно казано и недостоверно.На практика Шамбат провежда действията си като освобождава от аварска власт северните територии на каганата, обитавани от хървати, словени и чехи. Тогава той създава своето „царство Дулоба” като отказва да признава властта на Кубрат. Името й избира по това на родовата династия Дуло. В следващите години Шамбат продължава борбата си и след като сломява съпротивата на аварите, нов негов враг се оказват франките, чиито граници започва да безпокои. Бойните действия продължават повече от две десетилетия, докато накрая е принуден да отстъпи. Това е краят на Шамбатовата Дулоба, просъществувала едва 33 г.  Тогава Шамбат се завръща в родината, Кубрат му прощава и го назначава за „губернатор” на Киев/4/.

Сега, колкото и да не са изчерпателни посочени данни, ние вече разполагаме с основните представи за „царство Дулоба”. То възниква наскоро след 620 година като военно-племенен съюз с  пъстър етнически състав, създаден от братята Кубрат и Шамбат и действал основно срещу аварите, а по-късно и срещу франките.  Много е трудно да се защити тезата, че става дума за истинска държава, поради краткото й просъществуване и липсата на свидетелства за наличието на основните държавни атрибути. Затова занапред, когато я записваме думата държава ще поставяме в кавички. Както и да я наречем обаче Дулоба е исторически факт и историците тепърва следва да потърсят отговора на многобройните въпроси, които повдига тя. Защото данните за географското й месторазположение са повече от неясни.

Редно е да се запознаем и с разясненията, дадени за Дулоба в поместените към „Сказанието” и сборника речници. В речника към „Сказанието”, съставен от Ф. Нурутдинов, четем: „Дулоба: старобългарското название на прабългарската държава, съществувала на териториите на Унгария, Чехословакия, части от Полша, Русия, Украйна, Югославия и Румъния през 623-658 г. (Велика България)”/5/.

А ето и това, което ни предлага и речника към „Джагфар тарихи” том І: „Дулоба – държавата на бек (княз) Шамбат, съществувала на териториите на Чехия, Словакия, Полша, Унгария, Литва Румъния и Закарпатска Украйна (от 623 до 658 г.) Шамбат в Западна Европа наричали „Само”, поради което неговата държава наричали „държавата Само”. Славяните наричали държавата на Шамбат „Дулеба” /6/.

Обобщавайки разясненията дадени за Дулоба ние разбираме, че съставителите на съвременните издания на „Сказанието” и „Летописа” идентифицират Дулоба с не по-малко загадъчната държава Само като сочат точно времето и значително по-грубо мястото на нейното съществуване. Безспорно твърдението е особено важно и за нас и за средновековната история на Европа, за да бъде оставено без коментар. За жалост, дадено по този начин, без никакви доказателства, то не може да ни удовлетвори нито да ни убеди в казаното. Ето защо следва да потърсим някакви сериозни аргументи, с които да се постараем да го потвърдим или пък, ако не успеем, да го опровергаем.

Като начало можем да започнем с известното на историята за Само и неговата „държава”, тъй както го знаем от основния източник на сведения по въпроса – хрониката на Фредегарий схоластик (VІІ в.) – единствено автентично съчинение за историята на франкската държава за периода 584-642 г. За детството на Само нищо не се отбелязва, но се споменава, че е родом франк от гр.Санс на р.Сена. През 623 г. той е в страната на венетите като търговец и тук го заварва бунта им срещу аварското потисничество. По неясни стечения на обстоятелствата  той оглавява въстанието, а през 631 г. разбива войските на крал Дагоберт І при Вогастисбург. „Държавата” Само просъществува до 658 г., когато Само умира и след смъртта му тя се разпада /7/. Като хронист на царуването на Дагоберт І пак от Фредегарий знаем за епизода със зверското избиване на 10000 българските емигранти начело с Алциок в Бавария по личната заповед на краля (631 г.).

Така ние научаваме някои твърде важни годишнини от историята на „държавата” Само: възникването й в 623 г.; успехът й при нападението на войските на крал Дагоберт І при Вогастисбург през 631 г. и разпадането на Само  в 658 г. Някаква връзка с историята на Само може да се допусне и по отношение на клането, устроено над българите в Бавария по заповед на същия този крал, в същата тази 631 г. Същевременно още Васил Златарски се е усъмнил в манипулирането на хрониката в частта й относно Алциок и в данните за произхода и личността на Само, включително и за ранната смърт на владетеля, довела до разпадането на царството му. А ние бихме конкретизирали съмненията си, доколко Само е бил франк, поради нетипичното му име; и доколко той е бил търговец, защото издигането на редовия търговец във вожд на въстаналите славяни, при това търговец-чужденец звучи повече от неубедително.

На фона на казаното от Фредегарий, това, което откриваме за Само в БСЭ е незначително. Споменава се, че съюзът му е включвал територии от Чехия, Моравия, Словакия, части от земите на лужицките сърби, словените и хърватите. Изказва се съмнение относно франкския произход на Само, като се лансира тезата, че е славянин. Сочи се липсата на единодушие между изследователите, доколко става дума за племенно обединението или за истинска държава/8/.

 Това са настоящите ни познания върху обединенията Дулоба и Само, тъй както те са представени в основните източници, даващи сведения за тях. Нека анализираме тези данни и потърсим истината около възможността да става дума за един и същ съюз.

Като първа насока в диренията си можем да изберем самите имена Кий, Шамбат, Дулоба и Само.

1. В българската книжнина се твърди, че Шамбат е по-малък брат на Кубрат, който носел и прозвището Кий, и че той е основателят на гр.Киев и на „държавата” Дулоба. Известно е, че Кий е добре познато име от руската книжнина и митология, според които той, заедно с братята си Щек и Хорив, са основателите на Киев. В този смисъл преданието, известно от „Повест на временните години” се явява част от казаното в българската книжнина. Тук допълнително се явяват имената Шамбат и Дулоба и следва да проверим имат ли и те реални аналози. Само да припомним, че град с името Киев срещаме и в Чешка Моравия, т.е. далече по на запад от земите на източните славяни.

2. Името на неизвестния за историята Шамбат се появява неочаквано в известие на  Константин Багрянородни, според когото цитаделата на Киев носела и второ име – Самбатас/9/. Размисли върху това непознато име будят топоними като Шомодвар, Шюмег и Шомодсоб в Унгария, на Шамотули в Полша.

3. Логично звучи обяснението, че името на Дулоба води началото си по името на династичния род Дуло. Подобна ситуация намираме и с легендарната р.Дулосу, чието име също отразява това на рода Дуло, а наставката „су”, означава в тюркските езици „река”. Още повече, че Дулосу от преданията има и реални измерения и тя съответства на речната система: Тола – Орхон – Селенга, където Тола наподобява Дуло, а Орхон, включва в себе си етнониме ХОН/ХУН.
От друга страна името Дулоба почти напълно се схожда с името на племенното обединение ДУЛЕБИ, за което знаем, че е едно от най-ранните обединения (VІІ в.) на източните славяни и първоначално е играло господстваща роля спрямо околните, още безименни славянски племена. Интерес в това отношение предизвиква споменатия топоним Шамотули, чиято втора част -  ТУЛИ, напомня и за Тола, и за Дуло.

4. Колкото до името Само то видимо се схожда с това на Шамбат. Особено показателното в случая е, че освен в Централна Европа, негови производни топоними се срещат и значително по на изток. Така например, на територията на Унгария попадаме на гр.Сомбатхей, във Войводина (бивша унгарска територия) – на Сомбор, а на изток – в Украйна – на градовете Самбор и Самбек. Впечатляващо е подобието между имената Сомбатхей и Шамбат, а колкото да Самбек, читателят и сам се е досетил, че наставката „бек” също представлява титла, подобно на наставката „бат”.
Допълнително внимание представлява наличието на топоними близки до името Шамбат освен на изток, също и на запад, както и такива близки до Само да срещаме и на изток, както вече отбелязахме. Върху тази особеност обърнахме внимание и при примера с Киев, срещан и в Украйна, и в Чешка Моравия.

5. Нищо не можем да кажем относно името Бащу, приписвано на Кубрат, освен това, че засега не виждаме никаква причина то да бъде използвано с някаква користна цел, каквато може да се припише на част от сходствата и съвпаденията. Не знаем дали е свързано и с думата „баща”, но за нея можем да сме сигурни, че си е чисто българска.

6. Накрая нека да разгледаме и името на столицата на Само – Вогастисбург. Няма да търсим точното му местонахождение, което е все още обект на спорове, но за нас интерес представлява самото име. Явно е, че то е съставно и крайното „бург” веднага препраща към десетки и стотици имена на селища из цяла Европа, възникнали в миналото около бурги – крепости или укрепени замъци. От друга страна представката ВО би могла да се разглежда като проява на онази протолингвистична особеност, за която говори Л.Гарднър, чието прилагане предава на съществителното, към което е прикрепена значението на „велик”, „могъщ”, „висок”, „висш”, „прочут” и пр. Пример за това той дава с понятието „ху-маннан” – „могъщ човек”, откъдето Д.Димитров го използва при разчитане името на шумерските хухунори  като „могъщите хунори” или „могъщите господари”/10/. Същата особеност се открива в ламаисткото понятие „хубилган”, където ХУ придава значението „висок”, „висш”, „високоиздигнат” на понятието „билган” – „учител”, „светец”/11/, както я откриваме и в случаите с понятия като, използваното на Теофилакт Симоката „бу-колобрис”/12/; КАН и ХАКАН или пък хуритското БАЛКИЛ/Н – желязо и ХАБАЛКИ – място богато и прочуто с желязото си/13/.

Сега, абстрахирайки се от представката ВО и наставката БУРГ стигаме до ядрото на името – ГАСТИС. И важното е, че то не само ни е познато, но отвежда и към далечното ни минало и по-специално към българската титулна система. Защото ГАСТ или ГАСТИС ни отпраща директно към „Именника на българските канове” и вписания на трето място в него ГОСТУНЪ с пояснение непосредствено след името: „Този бе наместник”/14/. Знаем и за Алцек и титлата gastaldus със значението „наместник”, която той носил след изселването му в Италия/15/. Знаем имената на антските първенци Ардагаст, Пирагаст, Келагаст, Доброгаст/16/ и близките отношения между анти и българи, за да се чудим, чии наместници са били те. Сещаме се и за българската дума ГОСТ, т.е. човек, на който се гледа с уважение, но той не е домакин, а е на чуждо място и това ограничава правата му. Знаем келтското ГОСТУНГ и значението му „подчинявам”, „поставям под контрол”, както и ГОСТУН – „подчинен”, „изпълняващ чужда воля”, „наместник”/17/.  А накрая и за немското гастарбайтер – работник-чужденец. Всички тези думи или титли са свързани с определен социален статус на този, който ги носи, на който се гледа с уважение, но си остава нещо външно за системата. В този смисъл ядрото ГАСТИС в името на град ВОГАСТИСБУРГ като че ли ни подсказва, че става дума не за престолен град, а за град-седалище на наместника. Знаем, че наместникът е Шамбат. Знаем и чий наместник е той. Затова името Вогастисбург ни прави впечатление. Защото то също ни отпраща към българската титулна система и към българския наместник в Централна Европа – Шамбат-Само.

Да обобщим резултатите от анализа на това първо за нас направление в работата си – наименованията на герои, селища или племенни съюзи, свързани с имената на Кий, Шамбат и Само. Вижда се, че между всички тях се установяват множество най- разнообразни връзки. Някои от тях са елементарни, повърхностни и могат лесно да се имитират. Други обаче, като Шамбат и Самбатас или като Шамбат и Само са неочаквани и тъкмо те ни убеждават, че едва ли са случайни. Добре съзнавам, че подходът, колкото и да е видимо ефектен, няма доказателствена сила. За сметка на това е перспективен и тъкмо благодарение на него вече сме по-сигурни, че темата заслужава вниманието на изследвачите.

Като второ направление в работата ни виждаме анализа в хронологията на събитията около създаването на Дулоба и Само, независимо дали това са държави, племенни съюзи или пък неща друго. По отношение на Дулоба стана ясно, че тя възниква в годините наскоро след 620 г., когато Шамбат-Кий издига крепостта Бащу (цитаделата Самбатас). Разбираме, също така, че тя е просъществувала едва 33 години. Колкото за Само, справката е още по-точна: тя възниква в 623 г., просъществува 35 г. и се разпада в 658 г. Сега ако съпоставим данните за Дулоба и за Само ще се уверим, колко сходни са те: възникват почти по едно и също време и просъществуват почти еднакво кратко. А колкото до разликата от две години в техния „живот”, не смятаме да я драматизираме. Това наблюдавано съответствие във времето на създаване и съществуване на Дулоба и Само намирам за хронологичното доказателства на тяхната идентичност. Тази оценка е особено важна за работата ни и никой не бива да я пренебрегва.

Колкото и да е важен хронологичният фактор, истината е, че големият проблем при опита за идентификация на държавата Дулоба със Само е повече географски. Защото докато първата се описва, разположена в И.Европа, втората е в Централна. Оттук и множеството разминавания в мненията и оценките, както и съмненията, че подобна идентификация е изобщо възможна. Това е и третото направление в изследването ни, защото все пак, откриват се и някои обнадеждаващи индикации. Така например, ако допуснем, че Дулоба съответства със земите на дулебите, то те се определят в И.Европа, източно от Киев, докато в същото време „Сказанието” я локализира на Дунав и това явно противоречие свидетелства, че има върху какво да се поработи. За желанието на Кий да основе свой град на Дунава говори и летописа на Нестор. Но за коя част на Дунава става дума, тъй и не се разбира, защото би могло да се мисли за Долен Дунав, но като че ли по-вероятно е това да е било на Среден Дунав. Липсват каквито и да са сведения Долен Дунав да е ставал когато и да е център на някаква славянска държава. Не изглеждат по-малко объркани и свидетелствата за държавата Само. Забележете само, как Само оглавил въстанието на венедите по Висла, а след като победил аварите, държавата му не възникнала тук, а далече на запад, в Централна Европа и по Среден Дунав. И уж тръгнал да воюва с аварите, а повече от две десетилетия се бил с франките. Явно, налице са съществени разминавания и противоречия и определено се налага яснота. Такава яснота можем да внесем като се опитаме да проследим хронологията в завоеванията на двамата герои: Шамбат и Само.

От „Повест на временните години” знаем, че Киев е основан от тримата братя Кий, Щек и Хорив.  В „Джагфар тарихи” се твърди, че Киев е основан в 620 г. от Шамбат, който носил и прозвището Кий. От Константин Багрянородни знаем, че крепостта при Киев имала и второ име – Самбатас. Първоначално, докато строял крепостта Шамбат разполагал с войска от българи, анти и руси. След изграждането му, по нареждане на Кубрат той увеличил състава на армиите си, привличайки и много местни славяни и хонтурчи-башкири. С тези сили започнал нападенията си срещу аварите и в скоро време завладял страната им. Това привлякло към него и множество латвийци, поляци и новгородци (вероятно и скандинавци). Тогава Шамбат провъзгласил създаването на Дулоба. В началото той бил изцяло зает от военните действия срещу аварите, но след като превзел „цялата” аварска държава, влязъл в продължителен конфликт с франките. Общо, всичко това продължило 33 г., след което Шамбат бил изтласкан от франките и се завърнал в родината, където брат му го назначил за управител на Киев и областта.

Това е което знаем за славянския Кий и българския Шамбат от известните ни източници. Нека да проверим сега, как стоят нещата със Само.


За него знаем, че в 623 г., след победата на въстаналите венеди, основава „държавата”, известна с неговото име. Знаем за победата му над крал Дагоберт І през 631 г. при Вогастисбург. Знаем, че след тази победа винидите започнали начесто и необезпокоявани от никого да навлизат в земите на франките и, че Само покорява Тюрингия. Знаем, че по-късно, някъде в периода 633-635 г. завоеванията му достигат близа до Адриатика, като включват и Среден Дунав. Това са в основни линии по-ключовите моменти в житието на Само и за наблюдателния читател възниква проблем, как така Само е основал своята държава в земята на винидите, докато е предвождал въстанието им срещу аварите, а осем години по-късно седалишето му се е намирало далече на запад, по границата между Чехия и Франкската държава.

За да не прибързаме с някой извод нека потърсим допълнително данни от историята. Не е за пренебрегване в това отношение и мнението на С.Рънсиман, че Само започва освобождаването с оръжие земите на моравци и чехи точно след същата този 626 г./18/. Защото, сега ако свържем в хронологична последователност всичките тия събития, от бурния живот на „държавата” Само ще  получим следната верига: 623 г. – поява на Само в долината на р.Висла; след 626 г. освобождаване на моравци и на чехи; 631 г. – Само разбива войските на крал Дагоберт І при Вогастисбург, т.е. на границата между днешните Чехия и Германия.

Така установяваме, че с времето се забелязва едно придвижване на действията на Само по посока на запад, като се започне от земите по поречието на Висла и се върви през земите на моравци и чехи до самата Централна Европа. Защото през следващите няколко години той навлиза във държавата на франките и завладява Тюрингия, а след това се отравя на юг през земите на днешни Унгария и Австрия, пресича Дунав и завладява земите на Карантания, достигайки в непосредствена близост с адриатическото крайбрежие, някъде около 635-636 г. И тук поредната загадка, пред която ни изправя историята на Само. Защо ли той се е отказал от излаза си на Адриатическо море? Защо след като не се е побоял ни поколебал да воюва с авари и с франки, се е въздържал да воюва и с ромеи?

Струва си сега да обединим известните ни данни за Кий и Киев, за Шамбат и Дулоба и тези за Само и неговата „държава”. Така получаваме следната верига събития: 1/ 620 г. Кий (Шамбат) издига крепостта Бащу (Самбатас); 2/ 623 г. Само основава своята „държава” в земите на винидите по поречието на Висла (наскоро след 620 г. Шамбат създава „държавата” Дулоба; по това време се появява племенният съюз на дулебите източно от венедите); 3/ след 626 г. Само започва освобождаването на моравци и чехи от аварска зависимост; 4/ 631 г. Само разбива франките при Вогастисбург; 5/ 633-636 г. Само завладява Тюрингия и земите на юг през Дунава до Карантания. И проследявайки хронологията на тези събития ние не забелязваме тя с нещо да подсказва за някакви противоречия. Напротив, всички те взаимно се допълват и обогатяват и можем да проследим как малкото известно ни за Кий се съгласува с данните за напълно неизвестния Шамбат и с тези за загадъчния франкски търговец Само, превърнал се в изтъкнат завоевател.

Нещо повече, картината с нищо не се нарушава, а става само по-богата и последователна, допълним ли я с известното ни от хърватската история. Известно е, че най-голямата обсада на Константинопол аварите провеждат пред 626 г. По-важното за нас обаче е, че в същата тая година се разпада племенното обединение на хърватите около гр.Краков/19/. Липсват данни за причините, довели до това, но е явно, че върху хърватите е оказан натиск и за нас е любопитно да установим, кой би могъл да окаже такъв. На първо място се обсъжда името на аварите и това допускане е напълно правдоподобно. Проблемът обаче е в съвпадението на тяхното ангажиране с хърватите едновременно с провеждането на голямата обсада на Константинопол, т.е. ангажиране едновременно в две диаметрално противоположни посоки. И това прави тази аварска версия малко вероятна.  Франките са твърде надалече, за да се мисли за тяхно участие, а Византия е ангажирана с войните си срещу перси и авари. Ето защо  единствена възможна сила се очертава Кубратова България, независимо от статута й на васал по това време, поделена между авари и тюрки. Тази възможност дори нараства, разглеждайки я като изразител на аварските интереси. По това време хърватите са съседи на Аварската държава и на Кубратовите владения и тяхното обединение би представлявало заплаха както за авари, така и за българи. Затова Кубрат би могъл да действа самостоятелно, но не може да се изключи, той да е бил заставен и от аварите. Във всеки случай това става само три години след възникването на „държавата” Само, когато тя е имала за център земите на винидите (венедите) по р.Висла, според Фредегарий  и се е намирала в непосредствено съседство със земите на новопоявилите се дулеби. С това получената верига хронологични събития би нарастнала с още едно междинно звено: 626 г. – завладяване земите на хърватите от Шамбат-Само.

Получената картина допуска без никакви проблеми свързване историите на трите образа: Кий, Шамбат и Само и допуска тяхната идентичност. А вписването в нея на междуособиците в Авария през 630 г. след смъртта на хакана Баян и претенциите на българите-кутригури за престола, както и устроената в 631 г. касапница над българите на Алцек в Бавария по нареждане на Дагоберт І – два напълно неясни за историците епизода от българската история, прави цялата картина не само правдоподобна, но и по-пълна, и жизнена.

Сега ако приемем описаната картина за достоверна, следва да признаем, че „държавата” Само трябва да е имала твърде своеобразна географска формата, очертаваща контурите на буквата Г – наподобяваща на две пресичащи се почти под прав ъгъл удължени части. Едната прокарана от областта на Киев в западна посока, включваща териториите на дулеби, хървати, словаци, поляци, моравци, чехи, лужицки сърби и франки. Втората се спуща направо на юг по посока към Адриатика. Това може някому да се стори съмнително, независимо от приложените аргументи, но то намира неочаквано потвърждение в легендата за Кий и неговите братя Щек и Хорив. Защото Кий бе белязал с името си град Киев. Щек, записван и като Шчек, напомня за чехите и Чехия, а Хорив – за хорватите-хървати. Така най-непредвидено ние виждаме тримата братя не само да издигат своите селища по хълмовете на Киев, но и да бележат с имената си народите в трите най-важни географски центъра на „държавата” Дулоба-Само. Кий-Шамбат Дуло го виждаме свързан с дулебите между Буг и Днестър, Щек – с чехите в мястото, където двете крила на Само се пресичат в Централна Европа, Хорив – с най-южните части на държавата, до Адриатика, където малко по-късно се появяват хървати, но и хорутани-карантани. Така братското единство между Кий, Щек и Хорив име за резултат не само появата на Киев, но като че ли иска да подчертае и единството между „държавата” на Шамбат-Кий – Дулоба и тази на Само.

Така, дотук първата ни стъпка бе да установим, че данните за Дулоба и Само не си противоречат, а напротив, се допълват. При втората си стъпка посочихме, че е налице някакъв известен сюжет, независимо и с легендарна природа, който да свързва Дулоба и Само в едно общо цяло. Сега вече ни е необходимо да покажем, че това е не само една обща система, но и че тя функционира като едно цяло. Тогава вече ще можем да сме сигурни, че тя действително е нещо цяло. Тогава ще можем да приемем, че Само е същото, което е и Дулоба, т.е., че те са една и съща „държава”. За целта нека разгледаме процеса на заселването на славяните в Западните Балкани.

Известно е, че заселването на Балканите на хървати и сърби става все по едно и също време, някъде в интервала 630-640 г./20/. И  това общо появяване на Балканите доскоро е заблуждавало изследователите, че сърби и хървати са били съседи и преди изселването си и, че и сърбите идват от областта край Краков/21/. Това станало след предварително споразумение между император Ираклий (610-641 г.) и краля на франките Дагоберт І (629-639 г.)/22/, но и с активното участие на Кубрат/23/. По този начин Византия се е стремяла да изгради жив славянски щит по границата си с аварите срещу честите им нападения. Не са ясни мотивите на франкския крал и може да се допусне, че и той е имал същата причина. Нападението му срещу Вогастисбург и клането на българите в Бавария, като че ли изключват тази възможност. По-вероятно е да приемем, че той просто е бил заставен от обстоятелствата предвид завоеванията на Само на юг. Целта на византийците е била да го неутрализират, за да не пречи на плановете им. Големият въпрос в постановката е, коя е била движещата сила. Защото Византия е имала своите съображения, франките също може да са имали свои, но и едните и другите са били твърде надалеч от хърватите, за да ги заставят силово да напуснат родината си и да ходят в непознатата им земя. Третата сила по това време в Европа са аварите, но пък те са най-малкото заинтересовани от изселването на хърватите. Сърбите пък изобщо не са били на тяхна територия и са били настрана, за да им пречат. Редно е обаче да уточним, че точно по това време в Европа се появява и нов фактор. Това е освободената от тюркска зависимост източна част от Стара Велика България на Кубрат през 631-632 г., която от това време става суверенна и независима държава – верен съюзник на Византия през цялото Кубратово управление. А само няколко години по-късно, през 635 г. Кубрат отхвърля зависимостта и на западните български територии. Тези два политически акта са ярко свидетелство за реалните сили на българите по това време. В какви отношения са били двамата братя Кубрат и Шамбат и ръководените от тях държави ние не знаем с категоричност, но липсват данни за каквито и да са конфликти помежду им. Напротив, разбираме, че след като държавата Дулоба-Само пропада, Кубрат приема брат си като му гласува видимо доверие, поставяйки го за управител на Киев и областта. Тъй или иначе, единствените реални сили, които биха могли да организират изселването на хървати и сърби по това време се оказват силите на Шамбат или на Кубрат и най-вече общите им сили. Защото хърватите са били съседи и на дулеби, и на българи и като такива може да са представлявали опасност за тях.

Това може да са сериозни предположения, но по-важното в случая са преките свидетелства. Споменахме вече, че според Константин Порфирогенат заселването на хърватите в Далмация, Превалитания и Дардания било по нареждане на император Ираклий и с активното участие на Кубрат. Не е за пренебрегване и известна хърватска легенда, според която при миграцията си хърватите са имали двама предводители – Хробатос и Поргас, в чиито имена немалко изследователи разпознават тези на Кробат, т.е. на познатите ни български владетели Кубрат и чичо му Органа. Като изхожда от тези имена Н.Грегор приема, че етнонимът хървати води произхода си от това на българския кан Кубрат. За участието на българи-уногури при преселването на хърватите в Далмация говорят и археологическите проучвания в района на Книн (Плисков-Бискупия) и от о.Шипан до Дубровник, с находки, датирани от VІІ в. свидетелстващи за съпътстващи конници и въоръжение характерно за българите от причерноморските степи. Това е причината, поради която археолози като Й.Попович и Й.Ковачевич да приемат, че по дългия си път към Балканите хърватите са били съпровождани от конници-уногури на Кубрат/24/.

Ако движещата сила на изселването на хърватите са българите и дулебите на кан Кубрат и брат му Шамбат, то най-вероятно пътят им трябва да е минавал през земите на Дулоба-Само. Данни по въпроса липсват, но затова пък предположението ни се потвърждава от участието на сърбите в същата миграционна вълна. Защото докато хърватите са поели пътя си от района на Краков, то сърбите са се влели в миграционния поток, когато той е стигнал междуречието на Одер и Елба, т.е. значително по на запад, от Централна Европа. Следователно те са били увлечени от преминаващата миграционна вълна през техните земи и така и те са станали емигранти. А Полабската област, както и земите на хърватите са влизали в границите на Само. Затова нямо нищо учудващо в така очертания път на миграция. Той просто е минавал през територията на Само и затова, достигайки Централна Европа е завивал на юг и така преселниците са достигали Адриатика и цялото далматинско крайбрежие.

Когато коментират тези събития историците най-често говорят за преселването на сърби и хървати. В действителност, картината е значително по-различна и на практика се забелязва, че миграцията е била значително по-мащабна и, че в нея са участвали почти всички славянски народи, през чиито земи е преминала тя. Ако се загледаме по-внимателно в политическите карти на Източна и Централна Европа от VІІ в. можем спокойно да проследим раздвижването на народите, за което говорим. Така например, ПОЛЯНИТЕ от района на Киев откриваме далече на запад между поречията на Одер и Висла. ВЕНЕДИТЕ от Висла ги откриваме като ВЕНДИ в района на Берлин и на юг в днешна Словения под името ВИНДИ. Словаците също достигат Адриатика като СЛОВЕНЦИ. МОРАВЦИТЕ от Северна Морава усядат източно от Белград, давайки името си на река Южна Морава и на по-късната Великоморавия. КОРУТАНИТЕ се придвижват от Чехия в Словения  под името ХОРУТАНИ и дават името си на бъдещата Карантания (Каринтия). Лютичите от областта на гр.Бранибор (на р.Елба) се заселват като БРАНИЧЕВЦИ в съседство с южните моравци. А БОДРИЧИТЕ (ОБОДРИТИ) от Рощок на Балтийско море влизат в Омуртагова България като съседи на браничевците под името ОБОДРИТИ.

Така стои положението с миграцията на славянските народи през първата половина на VІІ в. и ние може би за пръв път се запознаваме с нейните мащаби, пътища и активната роля на движеща сила, която играят българите в целия този процес. Придвижват се не само сърби и хървати, но заедно с тях на Балканите се появяват и словаци, моравци, хорутани, браничевци, ободрити и винди. Раздвижване се наблюдава и извън Балканите, като например това с поляните, които знаем край Киев, а сле това откриваме и далеч по на запад, край бреговете на р.Одер, дали тук името си на възникналата още по-късно Полска държава.

Проследявайки участниците в миграционния процес и тяхното географско месторазположение преди и след преселването ние придобиваме нагледно впечатление относно своеобразния ход на миграционния поток. Установяваме че този поток излиза извън представите ни за „държавите” Само и Дулоба, тъй както са описани те поотделно в съвременните справочници и в същото време се покрива напълно с тях приемани като едно общо образование. В този смисъл проследяването на народите участници в славянската миграция през VІІ в. и на изминатия от тях път представлява търсеното от нас свидетелство за истинската територия на „държавата” Дулоба-Само. Изводът се налага от обстойния анализ на данните за нейната територия. Той се базира върху обективното проследяване на развитието й през времето на  нейното кратко съществуване и на данните за голямата славянска миграция през VІІ в. – за участвалите в нея народи и изминатите от тях пътища, подкрепени от легендата за Кий и неговите братя. Това е за нас т.нар. географско направление на изследването ни. И ние смятаме, че то е дало отговорите на една значителна част от интересуващите ни въпроси.

Нека обобщим. Налице е значителен комплекс, географски, хронографски, исторически и митоложки данни и свидетелства, включително и такива от анализа на собствени имена и прозвища, топоними и етноними, които доказват съществуването на една почти неизвестна за историята организирана структура, просъществувала само няколко десетилетия от първата половина на VІІ в. в Източна и Централна Европа. Можем да сме сигурни, че данните за Дулоба в българската книжнина и тия за Само в западноевропейските хроники рисуват една и съща „държава”, записана обаче под различни имена.  Създателят на тази държава различните източници представят също по различен начин. Кий от славянските източници, българският Шамбат и франкският търговец и владетел Само се оказват една и съща историческа личност – по-малкият брат на кан Кубрат. В действителност обаче, колкото и неизвестни да са днес тази „държава” и нейният основател, колкото и кратко да е просъществувала тя, приносът им в световната история и в историята на славянските народи е не само неоспорим, но и незаменим. Може би няма да сгрешим ако кажем, че до голяма степен съвременна Европа в този й вид, се оказва рожба на усилията на Шамбат, на византийската дипломация и на българското оръжие. Дали Само-Дулоба е само един проект от стратегическия съюз между император Ираклий и кан Кубрат или характерът й на държава от типа на конните съюзи издава почерка на амбициозния Шамбат, за историята е без значение. Остават делата. Остава изораната нива и засятото зърно. След това се появява и плодът. Така век-два по-късно в Източна Европа започват да „никнат” славянските държави. А споменът за дълбокия корен, все по-силно да бледнее, докато се превърне в смътна легенда. Дълг на историята е да запази за поколенията истината за този корен. Защото, както дърво без корен не може, така и народ без корени е обречен на забрава.

Л И Т Е Р А Т У Р А:
1.Большая советская энциклопедия, Третье издание, Москва, (БСЭ), Дулебы, Т.8, с.533; БСЭ, Волыняне, Т.5, с.335; БСЭ, Славяне, Т.23, с.544; БСЭ, Польша, Т.20, с.290.
2. Державин, Н. Произход на руския народ: великоруски, украински, белоруски, С., 1945, с.35-36.
3. Бащу, Микаил. Сказание за дъщерята на хана, С., 1997, к.1313.
4. Иман, Бахши. Джагфар тарихы, Оренбург, 1993, Т.1, с.17.
5. Нурутдинов, Ф. Речник, Дулоба – В: Сказание за дъщерята на хана, ... , с.157.
6. Иман, Бахши. Речник, Дулоба, - В: Джагфар ... , С.360.
7. Йонов, М., Н.Йорданов, Христоматия по история на средните векове, С., 1975, Част 1, с.188-189; Фредегарий, Хроника, ЛИБИ І, С., 1958, с.389.
8. БСЭ, Само, Т.533
9. Багрянородны Константин, Об управлении империей, М., 1989, с.44-49.
10. Димитров, Д. По пътя на българите, сп.Авитохол, 2000, кн.12-13, с.75.
11. Панайотов, Р. Опитът да бъде заменена кирилицата с латиница, сп.Авитохол, 2002, кн.20, с.47.
12. Теофилакт Симоката, История, ГИБИ,  Т.2, С., 1958, с.298.
13. Цонев, П. Хомокосмикус, С., 1980, с.239.
14. Москов, М. Именник на българските канове, С., 1988, с.24.
15. Павел Дякон, История на лонгобардите, ЛИБИ Т.1, С., 1958, с.415-416.
16. БСЭ, Анты, Т.2, с.111-112.
17. Добрев, П. Преоткриването на  прабългарския календар, С., 1994, с.194-195.
18. Рънсиман, С. История на Първото българско царство, С., 1993, с.37.
19. Марчинко, М. Пътят на хърватите от Индия до Адриатика, сп.Авитохол, 2002, кн.17, с.34.
20. Константин Багрянородни, ГИБИ, Т.V, С., 1964, с.206-208; Данчовъ,Н., Й.Данчовъ, Българска енциклопедия, Хървати, 1936, с.1660.
21. Данчовъ,Н., Й.Данчовъ, Българска енциклопедия,..., Сърбия, с.1493.
22. В.Златарски, История на българската държава през средните векове, С., Т.1., Ч.1, с.49-50.
23. Сидоров, М. Блъгарианството, С., 1997, с.46.
24. пак там.

Статията е предоставена от Иван Момчев