КЪМ ЗАВЕТА

По стъпките на Кубрат и Аспарух

  • Full Screen
  • Wide Screen
  • Narrow Screen
  • Increase font size
  • Default font size
  • Decrease font size

КОИ СМЕ НИЕ БЪЛГАРИТЕ

Е-мейл Печат
Съдържание на статията
КОИ СМЕ НИЕ БЪЛГАРИТЕ
Страница 2
Всички страници
AddThis Social Bookmark Button

Откъси от бъдеща книга
Автор Иван Момчев

Това са текстове от бъдеща моя книга, по която вече съм започнал да снимам едноименна документална филмова поредица. Частта ,,СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ" ми се струва, че най-отговаря. 

 

Всеки народ е божи народ и има мисия

Българската история изобилства с неясноти и загадки, с отричани истини и натрапвани лъжи.

"Огряло ми бяло зори..., 
то не ми било бяло зори,
най ми било Добър юнак,
Добър юнак с добра коня..."

/Сборник на проф. А. Калоянов/

Небето, Слънцето и слънчевите поколения богове олицетворявали единството на Силата и Духа в древната като света и българите нордическо-евразийска традиция – Тангара итезеле-Небесната вяра.
Пра-пра-древно духовно знание за Божественото равновесие в Слънчевия и жив организъм на природата, световете и човеците – съпътстващо и родно...
Твърди се, че съществува ,,знание, което съпътствува човечеството”. Може ли тази гледна точка да се отнесе към духовната традиция на българите от най-древни времена?
Иде реч за Белия свят на нашите древни предци – Божия свят.
И има ли остатъци от древнобългарска митология и религия в нашия фолклор?
Блясък, епична тъга и дълбок смисъл бликат от чудните предания. За легендарен произход, Божествена връзка и единство на старите българи с Майката-Богиня-Природата.
Далечно ехо звучи в народните ни песни.

Ката вечер щом зорница изгрее
Сърна детенце кърмеше
Като пък месец зайдеше
Сърна му челце близеше...
…Тъй ми детенце израсна,
Голям ми юнак порасна...
...Че го сърната поведе,
На край го гора изведе...
/Из една стара народна песен от Старозагорско/


Според византийския летописец от VІ в. Прокопий Кесарийски в легендите на кутригурите и утигурите пътят при преселението им на запад посочвала една чудна сърна...
А в ,,Именника на българските канове” най-напред царува един екзотичен патриарх, живял 300 години. Името му е – Авитохол. Отбелязва се още, че Авитохол произхожда от древния владетелски род Дуло. В древнокитайските източници Дуло означава ,,родът на бойните коне''...
Според изследователя проф. Петър Добрев в най-стария индоирански език, санскрит, съществуват понятията ,,ави” - дива овца, сърна и ,,токо” - син, потомък. При памирските народи думата ,,афи” означава ,,сърна”, а ,,тъхъл” - ,,син”, ,,потомък”. От което следва, че ,,АВИТОХОЛ” може да се преведе като „син на сър¬ната", „дете на сърната".
Причина и основа в сакралната българска държава била пряката връзка между БОГА и КАНАСЮБИГИ – Цар-Жрец. Синарх, проводник и носител на Силата и Духа – божествената енергия Оренда. От Бога към Кана – и надолу по йерархията...
Необикновен и издигнат народ били древните българи. Те вградили Божието царство в семейството и изграждали държава, начело с Владетеля-Божи пратеник на земята. Българската държавна йерархия хилядолетия копирала Небесната. Българските титли и звания били пряко производни от Бог – ,,Бага” и санскр. ,,Бхага” – Бог: ,,ичиргу багаин”, ,,багатур багаин”, ,,юк багаин” и пр.
В светлата космо-хармония на Небесната си вяра като основен закон на всяко творческо действие дедите ни приемали – различието /разликата, неравенството/. За да твори, една сила се нуждаела от разлика в потенциалите. Неравенството било абсолютно, но равенството – лъжа и илюзия в привидния свят. Едното пораждало и възраждало. Другото израждало и убивало.Всеки стремеж към равенство налагал лъжа върху истината в битието. Той нарушавал и израждал творението, неизбежно водел към гибел и представлявал истинското Зло.
Безсмъртие се постигало със съзидание, преданост и саможертва – всичко в името на Рода.
Традиционната в древността сила на българската държавност, която прадедите ни донесли в Европа, сега се е загубила.
Има ли друг народ, който да се е придвижвал в историята с такава светла мощ на такива огромни разстояния и да не е загубил своето име – прастарото си име „българи"...
Великите български преселения от Изток на Запад в древността далече надхвърляли пътешествията на другите народи. Те донасяли Божествен ред, цивилизация, белокаменни градища и държавност.
И оставяли следи.
Мисия и следи – премълчавани.
Грижливо заличавани от врагове и изрожденци...
В съня си винаги ще чуваме – далечни вихри от станали събития.
С кръвта си вечно ще виждаме – своята горда и премълчавана история.
Както я чуват и виждат – и онемелите, и ослепените. Защото нима има на света друг народ, създал на пет раз¬лични места пет големи държави, носещи все неговото собствено име?

 

БАЛХ
БАЛХАРА
БАКТРИЯ

"Перси, влъхви и българи са едно и също..."
/Среднов. летопис/


Върху картата на съвременен Афганистан може да се прочете името на прадревния град Балх. Според индийски източници там е било сърцето на някогашната голяма и бляскава държава – Балхара.
От незапомнени времена земите край древния Имеон /Имай/, наричан ,,Конската планина”, били цел на алчни интереси и безконечни колониални инвазии. Алчни чужденци и драматични събития кодирали през вековете кървава, но славна историческа съдба за един от най-древните народи на земята – българите.
Държавата, която индийци и араби наричали ,,Балх” и ,,Балхара”, китайците - ,,Бо ло”, а гърците – ,,Бактрия” била най-прочуто царство в древна Азия. Страбон я нарича в I в. пр. Хр. „перлата на Ариана" – земите, обитавани от древните индоирански народи.
Според най-нови изследвания, създателите на тази древна държава били източните ирански народи. А според най-ранните сведения и легенди, отнасящи се към далечния ХІІІ в. пр. Хр., приказните богатства на Балхара вълнували тогавашните египетски фараони.
Древната българска държава се споменава многократно в най-старите индийски източници – „Ведите" и особено в „Махабхарата", датирани между ІІ-ото хилядолетие и Х в. пр. Хр. Тогавашните индийци наричали това царство най-често ,,Балх” и ,,Бахл”, по името на него¬вата столица – Балх /белия град/. А народът на Балх те наричали „балхи", „болхи" – „бахлики" и ,,болхики”.
Пак според Петър Добрев индийският епос отразява времената, когато могъщите и просветени царе на Балхара били сред най-прочу¬тите на север от Индия. Те участвали в обединението на царете на Ария. Именно този период на Балхара, до VI в. пр. Хр. е отразен в „Махабхарата".
„Царете на Ария, – пише в „Махабхарата" – верни на своята цел, сигурни в своето знание, познавачи на „Ведите", изкъпаха душите си в светлия ручей на „Упанишадите". Царете с цялото им дължимо достойнство и благолепие и вървейки заедно като един, изпълниха всички високи церемонии за своето обединяване, Бхарата!... Това бе царят на Бахлика /Балх/, който докара колесница, цялата в злато и Судакшина я запрегна с бели коне от Балх /санскр. Balhi/... Хвалете царя балхика-дарада – първия от всички земни царе, който получи царството си на земята при своето раждане...”.

Върху най-стари арменски карти името ,,Булх» е нанесено в полите на Западен Памир и Северен Хиндукуш – точно там, където според индийските се намирал древният Балх и народът с име ,,болхи” и ,,балхики”.
В препис на „Шах-наме" от Фирдоуси, открит от един англичанин в Афганистан, се казва, че царството ,,Булгхар” се намирало край източните граници на Персия – точно там, където се намирала древната държава Балхара /Бактрия-от гр./.
Според Петър Добрев китайците наричали столицата Балх ,,Бо Ти» и ,,Бо Ло». Първото произлизало от гръцкото ,,Бактра», а второ¬то – от собственото му име Балх. Те описвали древния Балх като огромно градище – обиколката му надхвърляла 80 ли /над 24 км/.
Столицата на Балхара /Бактрия-от гр./, древният Балх /Бактра-от гр./, бил огромен, живописен, здраво укрепен и приказно богат град. Останките му съществуват и до днес в северен Афганистан, на юг от Амударя, в прочутия навремето Балхски оазис.
Балхският оазис се намирал в равното, напоявано още в древността от безброй канали поле. Открай време тук процъфтявали земеделието и градинарството. Има сведения, че наоколо планините изобилствали с минерали, а край реките можело да се открие напр. ценният лазурит.
На изток, в полите и предпланините на Хиндокуш зеленеели пасища, където някога се отглеждала най-прочутата в древността порода – легендарните Балхски коне /Акал теку – Небесен кон/.
За Балх още казвали, че е ,,град на градовете” и ,,град на хилядата царе”. Гърците нарекли Балхара „Страна на хилядата градове".
Някогашната Балхара притежавала най-старата и развита градска мрежа в Древния изток. Обясним е из¬разът „Страна на хилядата градове", след като само в една долина от около 50 км. /Сурхан даря/ по сведения на археолозите се наброяват повече от 100 старинни крепости и градове.
Според преданието, около VІІ-VІ в. пр. Хр. в Балх живял синът на местен търговец на коне. Вероятно неслучайно именно тук младият Заратущра станал велик реформатор на старата религия.
За първи път в ,,царствения Балх” космическата битка между Доброто и Злото била привнесена в човешката душа. Човекът станал духовна част от Всемира. Именно първо в Балх се утвърдило учението на зороастризма и там били построени първите храмове на огъня.
Според някои изследователи най-старите части на Авестата (свещената книга на зороастризма) били написани на бактрийски /балхски/ език. В 21-вата кн. Вендидат, гл. I върховният зороастрийски бог Ахура-Мазда изброява 16-те арийски страни, които е създал, между които и Бактрия /Балхара/, която нарича: ,,Бахдим срирам ередво драфшам”/Прекрасна, с високо вдигнати знамена/"
Около 327 г. пр. Хр. Александър Македонски завладял древна Ариана /дн. Герат/ и се насочил към плани¬ната Паропамиз (дн. Хиндукуш), а през нея – в Балхара /Бактрия-от гр./. Но там бил спрян.
По време на знаменития си поход към Индия великият син на наетия от уплашените от персите гръцки полиси, Филип Македонски, се сблъскал със сериозен проблем. Александър не успял да превземе богатата българска столица Балх, наричана от персите още ,,Зариаспа”, т.е. ,,градът на златните коне“. Алек¬сандър завладял наричания от гърците Аорнус, а от местните – ,,Варну». Този град бил втори по големи¬на. Руините му и до днес личат в областта Балх в Сев. Афганистан, недалеч от гр. Хулм. Но столицата Балх оставала непревзета. Но завоевателят побързал да се ожени за местната принцеса Роксана или Рошана – името се среща в тези райони и днес. Вероятно за да узакони с династичен брак въжделенията си за власт над Азия.
Тогавашните българи притежавали древни знания и култура, които респектирали гърци и македони. Опитът на Александър да приобщи със сила древната държава към младата си гръко-македонска империя се натъкнал на непреодолими проблеми.
В най-старата ар¬менска книжнина се споменава „царствения Балх" като „майката на всички градове". От Балх про¬излезли могъщи царски династии – Арменските Аршакиди, Партянските царе и др.
Появявилите се там през VIII век араби твърдели, че от Балх били произлезли египетските фараони, а от съседния Серахс – техните везири.
Според един арабски книжовник от ІХ в., Балх бил един от най-големите градове на света. Стените му били толкова високи, че когато вятърът отвял едно знаме, то отлетяло на няколко фарса-ха /десетки километри/.
Но след много векове на разцвет и натежала цивилизация върху старото българско царство връхлетели прогонените от Китай многобройни диви племена. Стоварили се върху българите фатално и по-смъртоносно от тибетска лавина.
Потънала в кръв, приказната Балхара изживявала своите последни мигове...
Атакувано от всички страни, най-старото царство на нашите прадеди-белокожите арии се съпротивлявало и на хански Китай, подкрепян от неговите свирепи съюзници – монголи и тюркски хуни от изток; и на индийските Гупти от юг; и на персийските Шапури от югозапад.
За онези съдбовни времена арменски източници разказват, че из всички древни царства край планината Имеон препускали нови племена. Сред тях едва се срещали българите и другите стари народи.
Векове наред поробителите продавали по робските пазари най-красивите български младежи.
,,Робини карат от Булгар!
Ах, мой език! – Защо пресъхваш
Пред тази дивна красота!»
/Насири Хусрау/

Поетът свидетелства за българските страдания чак през Х век:
,,Красиви сте, макар и роби,
о, вие, хора от Булгар!
Сърцето ми от мъка стене!
Душата ми изгаря в жар!”

Така прадревният народ на Балхара се изправил пред своята историческа мисия – да цивилизова нови земи.
И конниците полетели на запад, носейки в сърцата си своята свещена Мадара, което значи ,,родина”...

 


СТАРАТА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ

"...Че го сърната поведе,
На край го гора изведе.
Наеха поле широко,
широко поле безмерно...
Че там го сърната остави
И с тежки заръки заръча:
Кат вървиш девет дни
И още девет по девет
Ще стигнеш чешма градена
С деветнайсет чучура редена..."
/Сборник на проф. А. Калоянов/


„И тогава излязоха от Вътрешна Скития /Средна Азия/ трима братя с 30 хиляди души скити. Те пътуваха през зимата, за да намират вода. И изминаха 65 дни път от клисурите на планината Имеон до р. Танаис /Дон/, която се влива в Азовско море. А като стигнаха р. Танаис, която се влива в Азовско море, единият брат на име Булгариос помоли ромейския император да му даде земя за заселване и той му даде Дакия и Мизия... Другите двама братя се заселиха в градовете на Аланската страна в Кавказ, които се наричат още Каспия или Торайски врати. Тези хора бяха наречени от ромеите с името българи."

Така описва патриархът на Антиохия Михаил Сирийски през VІ в. едно от късните преселения на народа на Балхара.
Проф. Петър Добрев изчислява, че най-трудното преселение на българите е станало през някое от десетилетията преди 165 г, най-вероятно в периода между 153 и 165 г, когато Средна Азия била фатално нападната от прогонените от Китай Северни хуни.
По стар свой обичай, българите търсели реките – има ли вода, има и живот. И планините – за убежище и връзка с Небето.
Така се озовали в Кавказките земи.
Край р. Сулак бързо издигнали голям град с високи стени от бял дялан камък. Нарекли го Балх /Бял град/. Арабите, в чиито ръце вече бил старият ,,царствения Балх”, за да го отличават, нарекли новия Булкар Балк – ,,Българския Балх”.
Кавказките планини били богати на пасища. И тук, като в старата си родина българите обработили земята. Заотглеждали прочутите си Небесни коне-Акал Теку и безбройни стада от всякакви полезни животни.
Един след друг израствали в Кавказ и в източните му подножия новите български градове – досущ като в старите български земи край ,,Конската планина” Имеон и със същите имена.
През 550 г. Захари Ритор пише: „Край Каспийските врати живеят българи. Те имат градове."
След векове от старите български крепости: Харка, Тама-тар-кан, Рустак, Тамба, Пенча и Кана про¬излезли сегашните Харков, Таман, Ростов на Дон, Тамбов, Пенза, Канев и пр. в Украйна и Русия.
Българите и местните народи се разбирали и обединявали срещу общите си врагове. В Кавказ са се запазили най-много древни български имена.В Кавказ и в подножията му се появило ново царство, в което били пренесени най-прочутите градове на древната Балхара. Българите и него нарекли ,,Балхара”, съседните народи го наричали ,,Балкара”.
И до днес централната част на библейската планина се нарича – Балкария.
Така само за около 2-3 века, през ІV в., българското царство вече било сред най-големите и стари държави в Кавказ. По-късно византийците основателно го нарекли ,,Старата Велика България”.
Държавата, която българите създали се ширнала на юг до Волга и обхващала по-голямата част от Кавказ. На запад достигала бреговете на реките Днестър и Дунав и напълно оправдавала името си – Старата Велика България.
В средата на V в. вождът на българите-оногундури, когото арменците наричали Еран, обединил повечето народи в Сев. Кавказ.От българската сила се побоял дори персийският шах. Еран е отбелязан в Именника на българските канове, но с името, с което го наричали неговите българи – (Е)Ирник, а рода му – Дуло. Някои историци смятат, че става дума за любимия син на великия Атила.
И донесли българите в Европа своята Небесна вяра и идващото от нея в род и държава победно единство на Силата и Духа – огнената Оренда. Донесли и учението на Заратущра за Доброто и Злото.
Нима е могло да е иначе.
Енодий – придворен летописец на Теодорих пише: „При тях /българите/ бойното поле прославя рода. А най-високи титли получава оня, който най-много е окървавил оръжието си в кръвта на неприятеля."
Изплашена до смърт от готите, през 480 г. Византия се обърнала към българите – воини, които имали силата да я спасят.
През IV в. Старата Велика България била нападната от тюркютите.
А малко след тях, от изток завръхлитали аварите. Аварите били лют и непознат народ, чиито големци били необикновено жестоки. Но българите не се уплашили от тях.
Велика била българската сила, Божествената Оренда била с тях...
И тогава, от древните български Небеса блеснала светкавица и осветила потъналата в средновековна тъма Европа...
На историческата сцена се явила голяма личност – Кубрат. Той произлизал от великия български ,,род на бойните коне” Дуло и властта му била ,,по рождение от Бога дадена”. Византийските източници го титулуват ,,господар”.
В ,,Легенда за дъщерята на кана” от Михаил Бащу на стр. 151, в стих 1532 се казва:
,,...В България престола стар
потомци на Атила цар владеят...
При Кубрат-Бащу,
син на Аскал,
се тя прочу!”

През 632 г. кан Кубрат прогонил аварите от българските земи. И ако приемем разказа на Йоан от Никиу, вероятно той вече бил влязъл в жизнено важен геополитически сговор с византийския император.
Летописът на Йоан Никиуски е бил съставен малко след описаните събития, а по-късно е бил преведен на един от южноетиопските средновековни диалекти.
Йоан Никиуски пише:
"Кетрадес [Кубрат], княз на мутаните [хуните] и племенник на Органа. Този човек бе кръстен още в детството си и бе израсъл в императорския двор. Той завързал нечувана дружба с Ираклий, който го беше обсипал с благодеяния."
При Кубрат Старата Велика България била най-голяма и най-силна. Първата българска държава в Европа благоденствала – на Североизток до р. Волга, на Юг до планините от северен Кавказ, а на Запад стигала р. Днестър. Това било политическо обединение на всички степни племена между Волга, Кавказ и Дунав, доминирано от българите. Стратигическо звено между Европа и Азия – и търговски, и геополитически.
Канът бил роден около 600 г. и управлявал до около 660 г.
Невръстният Кубрат бил заведен в Цариград от вуйчо си Органа, който му бил намесник. Може да се допусне, че това е станало около 610 г., което обяснява близката му "дружба" с императора Ираклий (610-641). И не е трудно да се досетим, че "нечуваната дружба" на император Ираклий с Кубрат била в интерес и полза и за двамата. След смърта на императора през 641 г. Кубрат се погрижил за децата и за втората му съпруга – Мартина. Той останал верен на тази "дружба" и като господар на Велика България и вероятно установил същите отношения на "дружба" и със следващия византийски император – Констанс II (641-668).
И вероятно точно тогава и точно там, в Константинопол е бил подготвен един нов качествен скок в древнобългарските духовни селения. Канът-Жрец, носител на Божествената Оренда от Небесната вяра и на Космическото учение за Доброто и Злото в човека от Зороастризма, бил запознат в Константиновия град с духовната еволюцията, на която учело християнството.
Кубрат останал в Константинопол до края на наместничеството на вуйчо си, т. е. до около 630 г. А между 630 и 632 г. се превърнал в самостоятелен владетел на втората по големина европейска държава след Източната римска империя-Старата Велика България.
Огромна държава и безценна мъдрост завещал на своите пет сина кан Кубрат и угаснал.Бил погребан в покрайнините на своята лятна императорска резиденция Балтавар, което значи ,,господар” /дн. Полтава/.
Но съдбата и този път напомнила на българите за тяхната историческа мисия...
След като светлата душа на Великия кан се върнала на Небето, от изток връхлетял поредният чергарски метеж – хазарите. В най-източните български земи занастъпвали и арабите.
Изградено с много кръв и пот, второто голямо българско царство започнало да се руши под ударите на безкрайни врагове.
Първо паднали източните земи при Каспия, най-вече от ударите на арабите.
Но Старата Велика България още била голяма страна.
Хитри и потайни, една нощ хазарите се промъкнали в българската столица и принудили големия син на Кубрат, Бат-Баян да се подчини. Заизнудвали и братята му, но никой от тях не признал властта им.
В сърцето на българската държава се настанили хазарски войски.
Според завещанието на великия кан Кубрат старшият от синовете му Бат-Баян с част от българите останал в бащините предели, за да отбива ударите на хазарите. Това давало възможност на братята му спокойно да потърсят с останалите българи нови подходящи земи за поселение.
След близо тригодишна ожесточена съпротива Бат-Баяновите българи били покорени от хазарите, поради което получили името „черни българи”, т.е. поставени под зависимост и робство.
Третият Кубратов син, Аспарух, тръгнал към Дунава и създал завинаги днешната България, пренасяйки древните традиции, държавност и култура в този стратегически край на Европа.
Четвъртият и петият от братята поели, вероятно със същите намерения, от най-северните бащини земи към днешната Унгарска пуста.
Единият от тях, Кубер, първо останал в Панония. След като не успял да стане каган на аварите, напуснал страната с доведените от него сънародници и множество византийски военопленици и се поселил в земите на Вардарска Македония в близост до дн. гр. Битоля в т.н. Керамисийско поле.
Най-малкият, Алцек, минал от Панония в Южна Италия. И днес там за българите напомня планината Булгерия.
Вторият Кубратов син, Котраг, се намирал в най-източните земи на бащиното царство. Той събрал източните българи и сродните им, според проф. Халиков берсули от Дагестанските земи и се отправил отвъд Волга.
Така приключила историята на прочутата някога Кубратова Стара Велика България.
Снопът се разпилял.
Но с това историята на българите не приключва. Веднага след гибелта на Старата Велика България те създали две нови царства. Защото няма сила, която да заличи българите от земята.

Статистика

Брой прегледи на съдържанието : 602381

Кой е тук

В момента има 9 посетителя в сайта

Модул за търсене

You are here: НАЧАЛО